Етикети

, ,

Мисълта ме пак повръща на Амбарица в полите, на незлобието в дните: виждам се във нашта къща. Зима. Вятър пей в комина. В къщи – майка ми, баща ми – как са живи в паметта ми! Утре Нова е година. Във огнището главнùте праскат, ярко пламенеят. Бъдни вечер е. Светлеят и лицата, и душите. Бъдни вечер! Час без грижи, час на радост и утеха, на поезья в бедни хижи и под богаташка стреха. Веч трапезата от баба със тамян е прикадена вощеница в къщи лена свети, бодната във хляба. Миг тържествен, свят. Баща ми измълви „Ядят убози“ – всички кръстим се. Но в този час е другаде ума ми. Мисля моята премяна, мисля новите обувки – колко радостни цалувки ще им давам аз зарана! Фесчето, кат мак червено, утре – пръв път над челото! Сетренцето изкроено на баща ми от палтото. Тръпне млада ми душица, от блаженството огряна… До зида стои опряна дряновата сурковица. Тази нощ – по суроваки. Както в прежните години: ще мерат ръце неяки и съседи, и роднини и щастлив, с душа засмяна, дребните пари ще крия във кесийката басмяна, дето майка ми уши я. Лягам си. Но от очите бяга сън. Сърцето цяло в нетърпенье затрептяло за минутите честити. Как нощта отива мудно! Вратня нийде се не чука. А кандилото, сè будно, пред иконата блещука.

Иван Вазов

Светли празници скъпи приятели!

Advertisements