Етикети

, , , , , , , , , , , ,

Н.с. Стефан Шивачев

Н.с. Стефан Шивачев

В продължение на 130 години въпросът за освобождението на България  и Руско-турската война от 1877-1878г. е плод на исторически изследвания и публикации на хиляди автори. Това са спомени на останалите живи участници в национално-освободителното движение, научно-популярни издания, задълбочени изследвания на военна тематика или на кардиналния въпрос за съдбата на българския народ през ХІХ век. Като част от големия Източен въпрос и проблемът за наследството на разпадащата се Османска империя, тази тематика намесва интересите на Великите сили, на Османска Турция и балканските народи. Само изброяването на основните  трудове би отнело много  време.  Въпреки десетките хиляди написани страници, мисля, че ние историците сме в дълг пред  българското общество. В литературата битуват наложени, съзнателно или не , погрешни схващания, клишета,  илюзии.  В политиката играят роля главно интересите, а филантропските идеи са впоследствие. Ние българите сме признателни, но трябва  да определим интересите на Великите сили,  Русия,  Османската  империя, балканските народи  и да обясним какво става през втората половина на ХІХ век. Не е маловажно и извеждането на преден план на целите и задачите на българския народ и неговото национално-освободително движение.
Идеята за южните топли морета, за владеенето на Босфора и Дарданелите е основополагаща в руската политика още от времето на Иван Грозни. Всички войни на Русия с Османската империя преди средата на ХІХ век са добре подготвени и   основният удар  е  директно  към Босфора и Цариград, като за съюзници са търсени балканските християнски народи с акценти на православната вяра или славянското единство.   Това е целенасочена пропагандна манипулация на Русия, която довежда до формирането на вярата на балканските народи в нейната освободителна мисия. Тази вяра е най-силна у българите, защото военните действия се водят в нашите земи. Последствията от всяка война са най-жестоки за нас българите, всеки път колони бежанци тръгват след отстъпващите руски войски, за да избегнат отмъщението на турците. Така изтича ценна българска кръв. В северо-източните български земи Турция провежда политика на ислямизация, която цели на създаде защитен щит против руската инвазия по този пряк път към Проливите.  В ущърб на българите винаги са били приоритетите на руската политика на Балканите, извеждащи на първо место Сърбия, на второ – Гърция и едва на трето – българите. Но всички войни на Русия срещу Турция до средата на ХІХ век са подготвени и водени с цел завземане на Проливите. Не случайно и главният стратегически удар е нанасян винаги по най-краткия път.
Руско-турската война от 1877-1878г. е по-различна, просто условията от средата на ХІХ век се променят. Отправната точка е Кримската война, в която Русия воюва срещу Турция и останалите Велики сили и губи войната. Това променя  стратегията на Русия, която се отказва от настъпателни действия на Балканите и насочва внимание към Средна Азия, Далечния изток и Централна Европа. Тогава за пръв път се появява термина перестройка в руската история. Преустройване на цялата държава и на нейните военни сили съобразно новите задачи. Княз Горчаков е автор на новата руска доктрина  – за мирно проникване на Балканите чрез културно-духовни канали. Променят се интересите и на останалите Велики сили. Новата западна политика е на „замразяване” на Източния въпрос. Към нея се присъединява и Русия. Сега вече тя се обявява против освободителните движения на Балканите. От тук и противоречията между руската дипломация и различните крила на българското национално-освободително движение. Русия е загубила своята агресивност на полуострова.Не случайно и Александър ІІ се е Това е голямата опасност за българското национално-освободително движение. Източният въпрос е „поставен във фризера”. Великите сили  са доволни от разпадащата се Османска империя, техните интереси са защитени от режима на капитулациите, Русия стои далеч от Балканите. А българите могат и десетилетия да чакат за своето освобождение… Не случайно нашите възрожденци изтъкват, че „който ни освободи, той ще ни пороби”.  Българските революционери интуитивно съзнават тази опасност и се насочват към по-радикални форми на освободителното движение.
Априлското въстание и неговият изключителен резонанс в Европа отново извеждат на преден план въпросът за българското освобождение. Април 1876г. показа, че ние българите наистина не можем сами да се освободим, но  не искаме да живеем в робство и сме достойни за своята свобода. Всъщност никой народ на Балканите не се е освободил само със свои сили.  През лятото на 1876г.  се налага тезата, че въпросът за освобождението на българите  не търпи отлагане и на Цариградската конференция Великите сили приемат решение за възстановяване на българската държава. Всички се подписват, но отново нищо не става. Безцеремонният отказ на Турция да изпълни решенията на конференцията, даже  е удобен за западните държави. Провалът на мирното решение засяга само Русия. Те единствена не може да изчаква – при безразличие рискува да изгуби градения с векове авторитет пред балканските славяни.
Така се стига до началото на февруари 1877г.  Военният министър Милютин заявява, че Русия не е готова за война, която би била огромно бедствие за нея, но в противен случай може да изчезне и последната следа от руско влияние на Балканите. Въпреки клетвите на императора, че няма да воюва сам срещу Турция,  се взема решение за война. И оттук започва една поредица от импровизации, нелогични и противоречиви действия. Взетото решение за война не се обявява почти два месеца. Приема се идеята за отбранителен характер на войната, въпреки декларираните цели. Следва мисията на граф Игнатиев на запад за търсене на съюзници или поне да  получи тяхното уверение за ненамеса. В името на това следват поредица от компромиси от страна на Русия – уверение пред Великите сили, че Проливите не са цел на войната, приемане на международна конференция след войната, на която да се уговори бъдещия мир и т.н.  Чак на 24 април 1877г. се обявява войната, а офанзивата започва в началото на юни. Известни са три плана на руското командване за водене на войната. То започва войната само с двестахилядна войска, а е известно правилото, че настъпателна война се води при съотношение 3 към 1 в полза на атакуващия.  Всичко това навежда на мисълта за идеята за  показна война. Учудващо е, че цяла поредица от въпроси и досега не получават отговор. Отрядът на генерал Гурко е само от 12 000 души, с каква цел той навлиза в Южна България? Като последица са десетките хиляди жертви сред мирното българско население, опожаряването на един цветущ град като Стара Загора.
Защо турската армия в четириъгълника Русе – Шумен – Варна – Силистра  не взема участие в бойните действия чак до сключване на предварителния мирен договор в Сан Стефано. Турското обяснение е, че тя очаква нов основен удар от северо-изток срещу Варна и Шумен. Срещу нея е блокирана основната част от военните сили на Русия на Балканския театър на военните действия. Тук трябва да напомним, че тази руско-турска война се отличава от всички останали, когато основният удар е по най-прякото направление към Цариград.
Импровизация е и  мирният договор в Сан Стефано. Русия първа показва съмнение в него. Когато граф Игнатиев подписва договора, вече е получил телеграма от своето правителство, че той е предварителен, без стойност пред Европа. Тук е голямата драма не само за българския народ, а може би и за самия граф Игнатиев. Санстефанският мирен договор създава една илюзия, която и досега тегне над българския народ. От март до юни 1878г. Русия се съгласява с разделянето на българските земи по оста изток – запад, а не както е по  Цариградската конференция по  оста север – юг и участва във всички договорености с великите сили. И тук личната суета на княз Горчаков и други руски политици не спомагат за защита на българските интереси.
Решенията на Берлинския конгрес са цинизъм – никой не се съобразява с интересите на  българския народ, но в Берлин само са узаконени предварителните договорености между Русия и останалите Велики сили. Всяка от Великите сили и балканските страни в Берлин получават по нещо – раздадени са Кипър, Бесарабия, Северна Добруджа, Нишко и Пиротско. Само представители на българския народ не са допуснати… Всъщност другият губещ  е и самият Бисмарк –  даже и приятелска Русия обвинява него  за поражението си в Берлин. Не бива да забравяме, че като последствие от Руско-турската война независимост получи само една част от българската етническа територия, а за другите части българското общество трябваше да положи десетилетни усилия, завършили с краен неуспех.
От всичко казано дотук се налага извода, че нашето освобождение не е придобито даром, а е плод на българското национално-освободително движение, на десетките хиляди жертви на българския народ през пролетта и лятото на 1876г., през не по-малко страшните месеци на лятото и есента на 1877г.  Ние сме признателни  за помощта за  освобождението и възстановяването на българската държава , но трябва веднъж завинаги да се отърсим от илюзиите и наслоените клишета. Все още говорим за 200 000 руски жертви, при положение, че цялата руска армия на Балканския военен театър е малко повече от 180 000 души. Според някои  проучвания на български историци жертвите на руската армия в убити и безследно изчезнали по време на войната са 26 395 души. Те са съпоставими с жертвите на българския народ за неговото освобождение. Освен Българското опълчение в състав над 7500 души с 1347 убити, още близо 20 000 българи се включват в чети,  като разузнавачи и помощници при снабдяването и  прокарването на пътища за руската армия.
Колко много неща биха били по-ясни, по-чисти, по-прости и в българската история след 1878г., а не да опираме винаги до дилемата русофили – русофоби и до този прословут сблъсък на сърцето на Стефан Стамболов, с което той обича Русия,  и неговият разум, който чертае друг европейски път за развитието на българския народ.

Advertisements