Етикети

, , , , , , , , , , , , ,

530948_344940705623291_1940439286_nВсяка година на Трети март ние българите се изправяме пред паметниците на признателността увековечаващи подвига на тези, които отдадоха своя живот за Освобождението на България. Всяка година на националния празник ние се връщаме към своята история. Ако се освободим от натрупаните по една или друга причина емоции, трябва да оценяваме случилото се през 1878 година от гледна точка на неговата историческа значимост. Гласовете да загърбим миналото и да оставим пожълтелите страници на историята непрочетени в библиотеките, трябва да бъдат отхвърлени, тъй като и днес нашият народ има нужда от истинската си и славна история, трябва да се поддържа и опреснява паметта на поколенията, за да не се изличи българския род. На този ден мнозина българи изкачват хилядата стъпала до най-внушителния ни паметник на връх Шипка, респектирани от неговата строгост и величие. В България са построени много по-монументални паметници, но този ни е най-скъп, може би защото е построен с волните пожертвувания на българския народ. Този паметник се вижда от полетата на Южна България, от хълмовете на Мизия на север, от гордите върхове на Балкана на изток и запад, за да напомня за тези изключителни дни през август 1877 година, когато пет хиляди и петсттотин руски и български воини, като исполини се изправят срещу тридесет и пет хилядната турска армия и с кръвта си изкупуват българската свобода. Опълченците и русите не отстъпват дори когато патроните свършват и пламват яростни ръкопашни боеве с щикове, приклади, ножове, камъни и дървета. Те знаят, че не е достатъчно да умрат в боя, трябва да победят, за да спасят Прохода, войната и българската свобода. Много военни кореспонденти още тогава сравняват подвига на българските опълченци и руските воини с античната история и Термопилите.

558125_344940532289975_1427223059_n

Днес ние пловдивчани по традиция отново сме на този хълм, който не надвишава триста метра над околната равнина, но с издигнатия още през 1881 година Паметник в чест на последната голяма битка по време на Руско-турската война, достига до висините на българската история. Ние се връщаме към студените дни на януари 1878 година, когато отрядът на капитан Александър Петрович Бураго разгромява турските застави и спасява Пловдив от разорение. Тук в снежното поле богатирите на генерал Гурко разгромяват последната боеспособна турска армия на Сюлейман паша и отварят пътя към Сан Стефано и победоносния край на войната.
Днес на Трети март, застанали пред тези паметници на признателността, ние прозираме смисъла на историзма за оцеляването на един народ. Цели пет века българският народ е отделен от естественият си път на развитие. И други европейски народи между ХV и ХІХ век са загубвали своята политическа независимост, но „нашето робство“ е съвсем различно. Чуждите завоеватели през ХV век унищожават без остатък всички структури на българската държава и българската аристокрация, погубени са институциите на независимата българска църква, а църковните епархии са предадени за управление на Константинополската патриаршия. През следващите „страшни векове“ българската народност е сполетяна от биологическа катастрофа. Чудовищните кланета при завоюването на Балканите и първите въстания са последвани от отвличания в еничарските корпуси, насилствени депортации в Мала Азия, кърджалийски размирици и принудителна емиграция в съседни страни след всяко военно и политическо сътресение. Българска плът и кръв векове облагородяват чуждия етнос. Поробител и поробен изповядват две напълно различни религии и чак до средата на ХІХ век народността се отъждествява с религията. Османската власт възпрепятства стопанския просперитет на българите, а поради ислямската нетърпимост към всичко чуждо и ново и културното развитие. За пет века е изличен споменът за българското присъствие на картата на европейската цивилизация.

482520_344940398956655_497464168_nНо в средата на ХІХ век българското общество възкръсва от забравата и единодушно избира пътя на политическата независимост на България. Днес историците са единодушни, че на 3 март 1878 година се завършва процесът на възстановяване на българската държавност. Ферманът за Българската екзархия от 1870 година е първото международно признание на нашия народ като обособен етнос и очертаване на неговата територия. Създадената от Васил Левски и съратниците му общобългарска революционна организация си поставя за стратегическа цел възстановяването на държавата. Несъмнено извоюването на националната независимост чрез самостоятелна политическа революция съобразно идеите на Васил Левски е най-добрата възможност, най-достойният път за нашата нация. Но съотношението на силите прави този път напълно утопичен. Героизмът и саможертвата на Априлци от 1876 година само потвърждават този извод. На Цариградската конференция Великите сили единодушно вземат решение да се създадат две автономни български държави. Руско-турската война и нейният победоносен завършек принуждават Османската империя да зачете волята на международната общност и завършват процеса на възстановяване на българската държава. Както всички велики сили през ХІХ век и Русия има по време на тази война свои цели, но неоспоримо е, че независимостта на България като резултат от войната никога не е поставяна под въпрос от руската политика в драматичните събития между 1875 и 1878 година. В тази светлина войната трябва да бъде оценена като събитие, спасило българския народ от нови катастрофи, поставило го отново като пълноправен член на семейството на европейските народи. Това е война на вярата, на православието и има не само място в историята ни , но е достойна за вечна признателност за стореното от Русия. На Трети март пред тези паметници ние осъзнаваме, че една от най-благородните черти на българския народ е благодарността и признателността към неговите освободители. Ако погледнем картата на България или указателите на улиците на градовете ще видим, че те са изпълнени с имената на нашите приятели и освободители. Ние не скъпим нашата любов и преданост към тяхната свята за нас памет.
След Трети март 1878 година малцина са тези, които вярват в държавнотворческите способности на българите. Но за по малко от две години със съдействието на руските генерали и офицери са създадени основните институции на новата държава и българската армия, приета е една от най-демократичните за времето си Търновска конституция. Младият български елит намира сили да отхвърли чуждата намеса във вътрешните работи на своята страна и да насочи развитието и в посока на европейските демократични ценности и суверенитет. Строителите на нова България помнят идеите на Васил Левски за бъдещото държавно устройство на свободното Отечество. В изумителния си наказателен закон той прокламира:
„Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни …“
Всеки българин дълбоко в сърцето си пази заветите на Апостола и в тежки дни като днешните, отговаряйки на въпроса какво от тях е осъществено, може да намери точния критерий къде сме, какви сме, накъде вървим?
България се освобождава последна от балканските християнски държави, но само за три десетилетия наваксва изоставането, реализира своето Съединение, постига своята Независимост, а през 1912 година светът се прекланя пред подвига на българския войник в защита на националното обединение. За поколения българи идеалът на Санстефанска България е нашата истинска доктрина за национално обединение. Трети март е нашия български блян, който ни е водил и трябва да ни води към бъдещето. Той не е архаика, а идея, която напълно съответства на мисленето на всеки народ с достойнство. Затова днес на националния ни празник ние осъзнаваме своя дълг на почит към предците, но и своята отговорност за днешния ден и бъдещето на България.

24299_344940492289979_735920886_n

Advertisements