Етикети

Началото на неговият житейски път не се различава от битието на хилядите българи, жадуващи свободата. Роден е на 18 юли 1837 година в семейството на гайтанджията Иван Кунчев. Остава рано сирак и на издръжка на вуйчо си учи две години в класното училище в Стара Загора. Но още през тези години той поразява с изключителното си съзнание за дълг и отговорност пред освободителното дело на своя народ:
”Аз, Васил Лъвский в Карлово роден, от българска майка юнак аз роден, не щях да съм турски и никакъв роб, същото да гледам и на милия си род”.
В нощта на 3 март 1862г. Васил Иванов Кунчев напуска Карлово и през Пловдив се отправя за Белград, където Раковски вече организира легия. В сраженията с турците проявява решителност и смелост, а при един изключителен скок получава и своето историческо прозвище – Левски.
На Великден 1863 година дякон Игнатий захвърля свещеническото расо и цялата му енергия, страст, воля, целеустременост са посветени на освобождението на отечеството. Левски принадлежи само на България.
Дейността му не остава скрита за турската власт, той е арестуван и изпратен в затвора Таш капия, намиращ се до Стария мост на Марица в Пловдив. Освободен е благодарение застъпничеството на д-р Рашко Петров – виден пловдивски лекар и негов приятел от легията в Белград.
През есента на същата година се записва в Епархийското училище на Йоаким Груев. Това са години, в които преобладаващо българското население на града води остра борба с фанариотите и гъркоманството. Левски не е само ученик, а заедно с Христо Иванов и братя Христо и Никола Ковачеви поставят началото на организирана борба по народното дело.
През 1867 година Васил Левски е знаменосец в четата на Панайот Хитов – школа на издръжливост и дисциплина. През следващата година, след Втората българска легия в Белград, в писмо до войводата, той обрича себе си:
“Моля Ви да дойдете при мен или да ви пиша, какво аз мисля да направя, ако рече бог … ако спечеля, печеля за цял народ, ако загубя, губя само себе си!”
В тази крилата фраза мнозина изследователи съзират намеренията му да потърси нови пътища за решаването на българския въпрос. Той се противопоставя на реформистката идея за мирно развитие на българската нация в рамките на Османската империя, където тя ще завоюва пазари, културно поле, политически параметри, ще се обособи еволюционно и някога, когато и да било, ще се освободи от оковите на империята. Левски се противопоставя на концепцията на политическите консерватори, които стъписани пред стихиите бушуващи в източната драма, разчитат на чужди сили. Той вижда, че великите сили се конкурират в Изтока единствено заради своите интереси. Левски се противопоставя и на политическия конформизъм, чиито представители вървят към освобождението плахо, несигурно, винаги се оглеждат за съюзници, влизат в неравностойни коалиции, издигат флага на дуализма, и в безсилието си изпращат чети в България, без да подготвят предварително народа за обща акция. Бъдещият Апостол е застанал пред идеята за една вътрешна революционна организация.
От 1868 до 1872 година Левски прави четири обиколки в България и изгражда комитетската мрежа в страната. Един от първите комитети той създава в Пловдив, където намира най-верните си съратници – Димитър Матевски, Христо Илич, Христо Търнев, Душо Хаджидеков, Стефан Странски, братя Свещарови, Кочо Честименски. Той е чест гост в хана на братя Търневи в Каршияка, в Жълтото и Светотроическото училище, в Книговезницата на Христо Г. Данов или в дома на Найден Геров.
Васил Левски внушава на българите, че в борбата за свобода народът ще успее, ако разчита на собствените си сили и ако предварително се подготви, организира и въоръжи. Той добре знае колко висока ще бъде цената на подарената свобода и колко малко ще бъде достоен за нея народът, който не е принесъл жертви пред нейния олтар… Никой преди него не схваща значението и ролята на вътрешната организация, защото никой не разчита в освободителното дело само на собствените сили на народа. Апостолът провъзгласява пълната независимост на освободителното движение и в едно писмо до Филип Тотю пише:
„Брате, ние не отказваме помощ и от дявола, но имаме си предначертание …”
Дружбата на Левски с Христо Ботев и Любен Каравелов извиква на живот Българският революционен централен комитет. Васил Левски съчетава организатора и човека на делото с идеолога и стратега. Пръв от всички разбира необходимостта от един писан закон и се заема да го изработи. Той създава устава на организацията и е провъзгласен за главен апостол на цяла България, Тракия и Македония.
Това, което вдъхновява мисълта и ръководи дейността на Апостола е любовта към народа, култа към свободата и дълбоката вяра, че освободеното отечество ще има най-съвършена уредба:
“ Аз съм се обещал на отечеството си жертва за освобождението му, а не да бъда кой знае какъв. Там нека съди народът, а не да давам глас за себе си…!”
Но при цялата си острота и рязкост, Левски е толерантен и веротърпим:
„Не ще бъде така в наша България, както е в Турско сега… Всички народи ще живеят в нея под едни чисти и свети закони, както е дадено от бога да живее човекът. И за турчина, и за евреина, и за всички еднакво ще бъде само ако припознаят законите равно с българина”.
Ако анализираме писмата на Апостола, ключовите думи за него са Отечество, Народ, Свобода, Република, Независимост, Справедливост, Любов, Хармония… Няма сред българските революционери личност толкова лишена от суета, гордост и самохвалство.
Великият Апостол си представя освободеното отечество като една съвършена страна, която:
“ще гърми най-бляскава като едничка държава в цяла Европа”.
С проницателност и мъдрост Левски фокусира погледа на поколенията върху идеи за бъдещото държавно устройство на свободна България.В изумителния си наказателен закон той прокламира:
„Ако някой презре и отхвърли предначертаната държавна система „демократска република” и състави партии за деспотско-тиранска система, то и таквизи ще се считат за неприятели на отечеството ни и ще се наказват със смърт!”
Пътят към това бъдеще е един – “свобода чиста или смърт”. Тук можем да потърсим обяснение, защо именно Левски е избран и канонизиран като герой и мъченик на българската история.
Често си задавам въпроса: „Какво се крие зад загадъчните четири питанки след обръщението на Апостола: „Народе ????“ Може би Левски е вложил цялата си любов към българския народ, разбирането и приемането на неговите кривици и обременености, но в същото време и предусещането за неговото бъдеще. „Народе ????“ обяснява и драмата на национално-освободителната борба със всички обрати, черни предателства, мъченичества, пропадания и възземвания. И философията на изключителната веротърпимост, която носи в корените си българския етнос. И безумството на храбрите, за които няма власт над оная глава, решила да се отдели от плещите си в името на отечествената кауза. И мъдрото съзерцание, в което може би зрее мъждукащия пламък на съмнението.
Своеволното нападение на държавното съкровище в Арабаконашкия проход и разгромът на организацията слагат край на дейността на Апостола. Той е заловен и след един политически по своя характер процес, присъдата му е дадена за назидание – като организатор на националната революция. Но неговото гордо държане кара председателя на съда накрая да стане и наметне подсъдимия с войнишки шинел. Левски завършва своя героичен живот на бесилката край София през месец февруари 1873 година. Вместо да предадат тялото му на народа, на който той принадлежи, турските управници погребват Левски в гробище, където не се поставя кръст, камък или друг белег за разпознаване, за да се загуби всяка следа и изчезне всеки спомен за него във времето. Но това е биологическата смърт. Още от тези години популярността на Левски сред българите е огромна, защото той е проникнал във всяко българско сърце:
„Нито едно село, нито една колиба, гдето е живял българин, не е останало да не бъде посетено от Васил Левски, който в продължение на много години преоблечен на поп, на търговец, на прост овчар, с преправена физиономия, заобиколен с хиляди опасности скитал между своя народ”.
Личността и делото на Левскти остават безсмъртни. Чрез живота си – чист и съвършен, той извисява нацията. Поколения българи се вричат с огромна любов в неговата личност, в неговия образ. И вярват, че от отвъдното Апостолът на българската свобода ни облъчва с енергията на съзиданието и просветлението. Той чертае бъдещето, умножава надеждите, изтръгва хората от инертността, чисти душите им от загара и ръждата, буди гордост у тях, вдъхва им сигурност.
И винаги, когато имаме нужда, ние се връщаме при Апостола. При него откриваме лек за терзанията си, ориентири за настоящето и надежда за бъдещето. В цялата история на България има една нишка на съизмеримост с Левски. И в онези трагични дни на февруари 1873г., за които в безсмъртната си елегия Ботев написва:
„И твоят един син, Българийо!”
А самият Левски заявява пред съда:
„Нашите българи желаят свободата, но ще я приемат само когато им я поднесат на тепсия в къщите им.“
Тази съизмеримост се проявява и в онези времена след Освобождението, когато Вазов пише „Епопея на забравените”, а потомците започват да изменят на делото на националните си герои. И във всеки период от нашата история, отговаряйки си на въпросите: какво от идеалите на Левски е осъществено – дали чистата и свята демократска република, равенството между хората, равноправието между националностите или „вмешателствата” при решаването на националните дела – ние можем да намерим точния критерий къде сме, какви сме, накъде вървим. Но с болка на сърцето трябва да кажем, че поради крушенията в новата българска история през ХХ век, идеалите на Левски за националноосвободителната революция не са постигнати. България участва в пет войни, пет въстания и пет преврата, почти всички неуспешни. Така се пропиляха до голяма степен историческите постижения на Българското възраждане.
И днес личността на Апостола ни е необходима, за да ни обедини, та да изпълним завета му, да станем равни с другите европейски народи. Заради всичко това всяко честване на Левски трябва да бъде повод за преосмисляне на ценностите ни, а не формален ритуал, на който се повтарят фрази и оценки, целящи единствено възхвалата и величието на героя.
Свободата е висша ценност, към която човечеството неизменно се стреми и именно за това народът е населил пантеона на националните си герои с борци за свобода, а не с царе или държавни дейци. Показателно е, че в този пантеон единственият владетел е цар Иван Шишман, но там той е редом до Левски като храбър борец за свободата на българите в трагичното време на турското нашествие. Удивително е, че народът с безпогрешна точност е успявал да разграничи борците за свобода от властниците и да не допусне нито един от тях в пантеона на героите.
Доката има българи на тоя свят, те ще се задавят от гордост и сълзи, коленичейки пред своя Апостол, защото този народ от еретици има една религия – БЪЛГАРИЯ и има един идол – ВАСИЛ ЛЕВСКИ.
Вечна ти памет, Апостоле!

гл.ас. Стефан Шивачев – директор на Регионален исторически музей – Пловдив

Advertisements