Етикети

, , , ,

1Интервюто осъществи Стефан Василев Калпачев – ученик от XII клас в ЕГ „Пловдив”, доброволец в Регионален исторически музей – Пловдив за Европейската нощ на музеите 2015 г.

На 16-ти май (Европейската нощ на музеите) сградата на Областното събрания на Източна Румелия (пл. „Съединение” № 1) приюти Нощ на азиатското кино. Беше представена лекцията „Формирането на представата за Азия в Българското културно пространство (от Възраждането до първите години на кинематографа)” на доц.д-р. Андроника Мартонова (Институт за изследване на изкуствата към БАН). За да разбера повече за състоялото се събитие и темата му – Азиатското кино, се обърнах към доц. Мартонова с няколко въпроса.

На кратко – с какво е свързан подемът на Азиатското кино през последните години?

За азиатското кино е трудно да се говори накратко поради много причини. Първо – то е съставено от разнообразни кинематографии, които оформят различни области на филмова стилистика, обусловени от културната и визуалната традиции. Киното на Малайзия е чудесен пример за т.нар множество „гласове”, защото в тази кинематография паралелно съществуват филмови течения и автори, които са близки със стиловите особености на Източна Азия (Китай, Корея, Япония), на Югоизточна Азия (Индия) и Близкия Изток. Същевременно се наблюдават и непрекъснати взаимодействия между кино портретите на културното различие. Не на последно място – всяка кинематография има свой път на историческо развитие и еволюция. Ето защо ние киноведите за прецизност използваме общ термин „Синосинема”, с който обединяваме трите китайски кинопроизводителни центрове – този на континентален Китай, на Тайван и на Хонконг. В хода на историята на киното в Източна, Южна и Югоизточна Азия има периоди на възход и падения, което е нормално. Но през последните 20 години се наблюдава изключително високо качество и международно признание. Факторите на успех са специфични за всяка кинематография – например Корея промени филмовата си и културна политика на държавно ниво и това неминуемо се отрази и на интернационалното разпознаване на тяхното кино в широк мащаб. Ако трябва да приложим обаче една по-обща формула на успеха, вероятно тя би звучала така: естетичност на изображението, оригиналност на сюжета, лаконизъм в актьорската игра, умела режисура, сила на визуалните и монтажните решения, емоционалност и общочовечност.

Кои са модерните майстори на киното в Азия?

А какво е модерно и от чия гледна точка? Трябва ли задължително майсторството да е обвързано с термина модерност? Един Акира Куросава, Сатяджит Рай или Уон Каруай, Джон У или Им Куон – те винаги ще бъде на мода, нали, въпреки че са класици? Има и фестивални модерни моди. Днес се харесва суровия реализъм на Шестото кино поколение китайски режисьори, като Дзя Джанкъ, вчера – Петото кино поколение на Джан Имоу и Чън Кайгъ. Индиецът Ритеш Батра направи забележителен пробив, дори в България с „Кутия за храна”, показвайки за пореден път, че индийското кино не е само Боливуд. Наоми Кавасе е винаги модерна сред ценителите на арт киното, както и виетнамецът Чан Ан Хън, тайландецът Пен Ек Ратанаруан. Такеши Китано, Такаши Миике са също майстори, които имат своята аудитория и за тях те са модерни, каквото и да сътворят. Всъщност доста по-важното е да си майстор. Модите минават и заминават. А списъкът с качествени автори, които формират или вече са оформили облика на азиатското кино е наистина голям. Въпрос на предпочитания, усещане за кино, пък и на бекргаунд. Не е задължително „модерността” на зрителите, да съвпада с „модерността” сред критиката или фестивалните селекционери и пазари. Но все пак професионалните общности насочват фокуса към качествените и смислени артефакти. Всяко правило винаги има и изключения.

Кои са основните тенденции в модерното азиатско филмово изкуство? Смятате ли, че нещо от това е приложимо в България?

Основни тендеции през последните години са: камерност – възможност да разкажеш проста история и да влезеш дълбоко в душите на персонажите, артикулиране на културната и историческата идентичност, обговаряне на религиозно-философската традиция, размах в жанровите специфики, които са типични за кинематографията. (Например – джидайгеки или японския самурайски филм). Много неща може да се приложат като практики в България, но затова трябва да се сменят менталностите на още няколко поколения от филмовата гилдия, при това по всички професионални линии. И също така – трябва да се гледа с по-малко незнаеща, некомпетентна надменност над азиатското кино (това важи и за всякакво кино, което не е американско или европейско). Когато се отървем от комплексите си на едно поносимо ниво, разделим се с маниите за „творческо величие”, заработим качествено първо в чисти жанрове, и родния кинозрител престане да бяга като „дявол от тяман” от споменаването на „български игрален филм” – е тогава, ще видим кои тенденции, откъде и как са приложени. Темата е доста дълга, сложна и болезнена, така че ще спра до тук.

Модерен феномен у нас ли е интересът към далечния Изток? Какво привлича погледите към този непознат свят?

България винаги е имала интерес към Далечния Изток. Или хайде да кажем така – от Възраждането през Освобождението и началото на ХХ в. та чак до края на Втората световна война, този интерес е бил доста по-силен и всестранен. Но българите обичат да изтриват паметта си и да се оставят на забравата, за да изпитат сладостта от „откриването на топлата вода” и идеята, „че всичко започва от мен, тук и сега, без минало и разни други хора”. Така че – не е ново. Преоткриваме. Което не е лошо. Лошото и тъпото е, че забравяме и изтриваме с голямата гума, а духът на знанието трябва да се предава на поколенията. Погледнете картините на Борис Георгиев от Индия, прочетете студията за будизма на Михаил Арнаудов, или китайските стихотворения на Константин Величков, „попътувайте” из Япония с Антон Бозуков или просто „пийнете чай” в японската чайна, която се е намирала в София. Или си пуснете старата градска песен „Намико”… Така както са правили вашите (пра) баби и дядовци. Ще откриете един нов свят. Гарантирам, че ще ви очарова и ще ви стане доста интересен. Образът на Изтока, гледан и през екрана, търпи трансформации през историческите периоди. И нищо не бива да се пренебрегва, пренатоварва идеологически и отхвърля. Тотално погрешно би било. Всичко може да бъде интересно. Сега е естествено комуникацията с чуждите култури да става доста по-лесно, най-малкото заради глобализацията и интернет. Въпрос на любопитство, любознателност и разбиране на различието. Важното е да осъзнаваме, че чрез „Другия” разбираме много за „Себе си”. А нашето „ние” е се формира по вертикала и е нестихващ процес.

Ако тази статия има заглавие то трябва да бъде ‘На кино в музея’. Чия е инициативата за предстоящото събитие, какво цели то и каква е връзката с музея на Съединението?

Идеята и инициативата са изцяло на Регионален исторически музей-Пловдив! Признателна съм им и супер щастлива! С особена благодарност ще кажа – поканата дойде лично и от прекрасната Мария Карадечева! Европейската нощ на музеите е разкошно събитие, което предполага хиляди възможности музеите да покажат своята нестихваща атрактивност. Именно защото ще бъдем в такава среда, с г-жа Карадечева обсъдихме, че тема свързана с архивното наследство, Изтока и началото на киното, ще бъде най-подходяща.

Кои са филмите от селекцията за ‘Нощта’ и кои са главните достойнства, заради които са подбрани?

„Затънтен” (2014, реж. Радослав Шарапанов, Outlying, България, 11 минути): чудесен български късометражен опит в пресъздаването на стила на азиатското кино и огромна почит към актьорско величие като Чоу Юн Фат; „Долината на цветята” (2006, реж. Пан Налин, Valley of flowers, Индия, 155 минути): атрактивно, мистично и интересно пътешествие между културите на Хималаите и Япония, между миналото и бъдещето. При това от артхаус режисьор; „Гневът на краля” (2014, реж. И Че Гю, The Fatal Encounter, Република Корея, 135 минути): отличен пример за възпроизвеждане на историческите хроники от Чосонската епоха – абсолютен качествен тренд в съвременното кино на Корея; И трите филмът са много естетски, атрактивни и смислени. Всеки по своему.

За много хора ще е изключително интересно да присъстват на представянето. С какво ще ги обогати то обаче?

Със знание и повишаване на общата култура. Малко ли е? Ако това звучи много сухарски и дидактично, ще подходя с чувство за хумор: знаете ли какво казваше професорът на баща ми? „Всеки университет е лавка на самообслужване.” Тоест – всяко учебно заведение, всеки акт на предаване на познанието е също такъв тип „бюфет”, върху чиито витрини има стотици артикули. Каквото си вземеш. Ако си любопитен и обичаш да експериментираш (това е по-добрият вариант), няма да посегнеш към втръсналата до болка „мазна баничка”, „скучен бургер” или „макова кифла”, нали? А ще опиташ днес „кибимбап”, утре „темпура”, в други ден „манти с шубат”, или люта „том ям кун”… На коя кухня ще останеш – това си решаваш ти. Убедена съм, че това важи и за живота. Изобщо – освен да се живее трябва и да се вкусва. Впрочем – в Азия тази идея за сетивното „вкусване” на изкуството (което също отразява живота) е валидна. Киното, литературата, четенето, музиката, танцът, съзерцанието на експозиции (в т.ч. музейни) и от сорта занимания, предоставят уникалната възможност още повече да живеем, вкусваме и пътешестваме в световете. Световете – и чуждите, и своите.

Къде можем да научим повече за азиатското кино?

На много места – по фестивалите, в културните центрове (каквито са „Институтите Конфуций” в София и Велико Търново), по форумите – организирани от посолствата: открити лекции, дни на корейското, японското, китайското кино, изложби, конференции, в нета, в Корейския кът на Столична библиотека.

Advertisements